Тъй като България не е имала държавност преди Освободителната война, съответно не е съществувал и „монарх“. Най-яркият лидер на освободителното движение – Васил Левски – загива няколко години преди описаните събития. Същата съдба сполетява и Христо Ботев, както и редица други предводители на въстанието. Затова нашият избор за ролята на „Цар“ на българите пада върху Панайот Хитов (1830–1918), който взема пряко участие във войната от 1877–1878 г.

Легендарен български войвода (хайдутин), национален герой, чийто живот се превръща в символ на непрестанната борба срещу османското иго. Ветеран още от Кримската война, той е бил признат „познавач на Балканските планини“, незаменим водач и съветник на руското командване през 1877 г. Партизанският му опит е безценен – той познавал всяка пътека, всеки извор в планините. По време на Руско-турската война Хитов ръководи българските доброволци, а неговите отряди изпълняват задачи по разузнаване и нарушаване на вражеските комуникации. Той олицетворява вековната традиция на българската съпротива, мост между революционерите-четници и редовната армия. Неговият живот е въплъщение на борбата, продължила не години, а десетилетия, и завършила с победа.

За ролята на Дама черва беше избрана Райна Княгиня. Истинското ѝ име е Райна Генчова. Тя изработва знамето за Панагюрското въстание и е арестувана от турците. Искали да я екзекутират, но се намесват руски дипломати. След освобождаването ѝ и изгонването ѝ тя се превръща в жив символ на съпротивата.

Въпреки че на илюстрацията е изобразена конкретна историческа личност – в нашия проект това е по-скоро поетичен образ, олицетворяващ мъжеството на българските жени, застанали в защита на своята земя. По време на Априлското въстание през 1876 г. много от тях се сражават рамо до рамо с мъжете, носят патрони, превързват ранените и дори участват в битки.

Райна Княгиня на картата е образът на онази амазонка – жената-българка, която преодолява страховете, взима оръжие и застава в строй, за да защити своя дом и своята вяра, сражавайки се за свобода срещу вековното робство.

Валет Черва е представен като Опълченец-Четник. Образът на народния герой е събирателен портрет на българския доброволец, извървял пътя от партизанските отряди (чети) до формирането на дружините на Българското опълчение в състава на руската армия. Визуално неговият портрет препраща към безстрашния Христо Ботев – поет и революционер, загинал в бой още преди войната, оглавявайки чета през 1876 г. Той се превръща в духовното знаме на борбата.

Този валет-опълченец не е просто войник, а народен застъпник, съединяващ в себе си хайдушката свобода и дисциплината на редовната армия. Въоръжен е с остаряло оръжие, но гори от вяра в освобождението. Неговата жертва и героизъм показват на Европа, че българският народ няма да се примири с робството, и именно тази саможертва служи като пролог към войната от 1877 г. и окончателното освобождение от османското иго.

Цифровите карти от маст Черва представят различни видове български четници и дружинници-опълченци. Младшите карти демонстрират воини от различни възрасти. В партизанските отряди (чети), действали през 70-те години на XIX век, наистина рамо до рамо са се сражавали хора от различни поколения – от юноши до посребрени от белите ветерани.

Тяхното въоръжение е било крайно разнообразно: наред с трофейни турски пушки и ятагани са се използвали стари кремъклеви пушки от местно производство, както и ловни такива. Към Руско-турската война от 1877–1878 г. много четници се вливат в състава на Българското опълчение, съставяйки неговото бойно ядро. Самите чети през 1877 г. действат като спомагателна сила: водят разузнаване, нарушават вражеските комуникации и поддържат връзка с местното население. Техният разнороден облик и въоръжение символизират всенародния, стихиен характер на българската съпротива, която не е била дело само на редовната армия.

Основата на Българското опълчение съставляват пехотните дружини. Първоначално опълченците носят гарнизонна служба и охраняват тила, но тяхното бойно кръщение става в сражението при Стара Загора на 19 (31) юли 1877 г. 2 хиляди български опълченци заедно с руските войски влизат в бой срещу 15-хилядната армия на Сюлейман паша. Боят е жесток и неравен. Въпреки че градът трябва да бъде оставен, опълченците проявяват изключителна стойкост: 3-та дружина, сражаваща се под Самарското знаме, губи повече от половината си състав, но не се поколебава. Този бой, макар и завършил с тактическо отстъпление, доказва, че българското опълчение е боеспособна сила, достойна да се сражава в състава на руската армия. Генерал Гурко високо оценява тяхната доблест, наричайки ги „ядрото на бъдещата българска армия“.

Командният състав на дружините се комплектува предимно от руски офицери, както и от българи, служили в руската армия.

Общото ръководство на Българското опълчение осъществява генерал-майор Николай Григориевич Столетов – талантлив офицер, успял за кратко време да подготви доброволците за бойни действия.

Сред командирите на дружини особено се откроява подполковник Павел Павлович Калитин, командир на 3-та знаменна дружина. Неговата героична гибел при спасяването на Самарското знаме край Стара Загора се превръща в символ на саможертвата и руско-българското бойно братство. Наличието на опитни, често професионални военни начело на дружините осигурява на опълчението не само висок боен дух, но и необходимата военна подготовка, което им позволява да издържат на най-тежките изпитания.

Карта Седморка Черва илюстрира церемонията по обретване на Самарското знаме. Този флаг е главната светиня на Българското опълчение и един от ключовите символи на освободителната война.

Знамето е изработено в Самара със средства на жителите на града по инициатива на Петър Алабин и Ефим Кожевников. На 18 май (6 май стар стил) 1877 г. в румънския град Плоещ се състои тържествена церемония по предаване на знамето на 3-та дружина на опълчението.

На тържествата присъства самият главнокомандващ на Дунавската армия великият княз Николай Николаевич, което придава на събитието статут на международно признание. Това е бяло-червено-син стяг с изображения на Богородица и на светите Кирил и Методий. Опълченците пронасят Самарското знаме през всички главни битки – при Стара Загора, на Шипка и при Шейново. То се превръща за тях не просто в бойно знаме, а в символ на надеждата, вярата и братската помощ на руския народ.

Конните подразделения в състава на Българското опълчение са били малобройни. Основните им функции са разузнаване, връзка между отрядите и патрулиране. Конните опълченци често действат съвместно с казашките части на руската армия, изпълнявайки задачи по прикриване на фланговете и преследване на отстъпващия противник. Известно е, че в сражението при Стара Загора заедно с българските опълченци се сражават 1500 руски кавалеристи. Макар че конницата не играе решаваща роля в бойните действия на планинските проходи, на равнинния терен тя е била незаменима за бързи маневри, както и за събиране на информация за придвижванията на турските войски. 

Деветка Черва е посветена на Шипкинската отбрана – тя се превръща във върхът на руско-българското бойно съдружие. През август 1877 г. малък отряд (около 6000 души) под командването на генерал Столетов, състоящ се от руски стрелкови полкове и пет български дружини, в продължение на шест дни отразява атаките на 17-хилядната турска армия на Сюлейман паша. Турците наричат Шипка „сърцето на Балканите“ и „ключът към вратите на България“. Опълченците се сражават рамо до рамо с руските войници, проявявайки чудеса на издръжливост. Загубите на защитниците възлизат на около 3350 души, като са убити 2 генерала и 108 офицери. Героичната отбрана на Шипка сковава големи сили на турците и не им позволява да прехвърлят подкрепления към обсадения Плевен, което в крайна сметка решава съдбата на кампанията в полза на съюзниците. Шипка се превръща в символ на несломимата воля и братството на двата народа. 

Българското опълчение става основа за формирането на редовната българска армия (Земското войско) след освобождението на страната. Неговата роля във войната не е само бойна – то олицетворява възраждането на българската държавност и воинска традиция. В редиците на опълченците, макар и не в голям брой, има и жени. Документално е потвърдено участието на поне 55 жени в хайдушкото движение и отбраната на градове по време на Априлското въстание. Някои от тях, като „Видинските амазонки“, впоследствие се проявяват в боеве още след освобождението. Присъствието на жени в редиците на защитниците, дори като санитарки или знаменосци, символизира, че борбата за свобода е станала наистина всенародно дело, обединило всички българи, независимо от пола и възрастта. Техният подвиг, често оставащ в сянката на мъжките сражения, е неотменна част от пътя към свободата. 

Негово Императорско Величество Държавният Император Александър II (1818–1881)

Встъпва на престола през 1855 г., в разгара на Кримската война. Неговото управление бележат Великите реформи, най-важната от които е премахването на крепостното право (1861), заради което получава името „Освободител“ в страната. Външната политика на Александър II е насочена към възстановяване на международния престиж на Русия след Кримското поражение. През 1877 г., въпреки предупрежденията на военните съветници за неготовността на армията, Императорът взема най-трудното решение да обяви война на Османската империя, воден не толкова от геополитически изгоди, колкото от чувство за дълг към православните братя на Балканите. Неговото присъствие в действащата армия вдига бойния дух на войските. Резултатите от войната донасят дългоочаквана победа, но са до голяма степен орязани на Берлинския конгрес, което става тежък удар за императора, търсещ справедлив мир за славянските народи.

Нейно Императорско Величество Държавната Императрица Мария Александровна (1824–1880)

По рождение принцеса фон Хесен-Дармщат, съпруга на Александър II. През 1877 г., въпреки тежкото боледуване (туберкулоза), тя намира сили да оглави дейността на Руското дружество на Червения кръст на театъра на военните действия. Императрицата лично ръководи организирането на болници, изпращането на медикаменти и превързочни материали на действащата армия, както и помощта за ранените. Нейната дълбока вяра, милосърдие и лична скромност ѝ спечелват искрена любов в армията и в народа. В разгара на войната тя се занимава с организирането на санитарни влакове, с което дава неоценим принос за спасяването на живота на хиляди войници. Нейната дейност се превръща в символ на това, че войната е не само битки, но и всекидневно милосърдие и саможертва.

Генерал-адютант, инженер-генерал Едуард Иванович Тотлебен (1818–1884)

Виден военен инженер, герой на отбраната на Севастопол (Кримската война 1854–1855), където създава система от укрепления, позволила на града да се задържи почти цяла година.

През 1877 г., след неуспешните щурмове на Плевен, Тотлебен е спешно призован към действащата армия. Неговата гениална идея е проста и жестока за противника: да не се превзема Плевен с щурм, а да се вземе с глад, създавайки пълно блокадно кръгово обкръжение. Той се отказва от безсмислените кръвопролитни атаки и провежда блестяща операция по прекъсване на пътищата за снабдяване. Именно неговата методична, инженерна, „суха“ работа заключва за няколко месеца армията на Осман паша в града, превръщайки го в капан и предопределяйки нейната капитулация. Той мисли за крепостите като за живи организми, изискващи не удар, а задушаване.

Карта Двойка Трефи е посветена на Николай Иванович Пирогов (1810–1881) – гениален хирург, основоположник на военно-полевата хирургия. Неговият главен принцип е сортировката на ранените още на превързочния пункт: едни се оперират незабавно, други се евакуират навътре в страната. На 14 февруари 1847 г. Пирогов извършва първата операция с етерен наркоз в Обуховския военно-сухопътен госпитал. Той става първият в света лекар, приложил наркоза в полеви условия.

По време на Кримската война той за пръв път прилага гипсова превръзка в полеви условия, спестявайки на много войници ампутации. През 1877–1878 г., въпреки преклонната си възраст, Пирогов пристига на театъра на войната и оперира както руски, така и български войници, обобщавайки уникалния си опит в труда „Военно-лекарско дело на театъра на войната в България през 1877–1878 г.“. Неговата работа спасява хиляди животи, а в България името му е обградено с особена почит.

Карта Тройка Трефи илюстрира момента на издигане на знамето на руския полк над Гривишкия редут №1. Неговото превземане на 30 август 1877 г. се превръща в символ на триумфа на съюзническите войски.

Решаващ принос в щурма имат 17-ти пехотен Архангелогородски и 18-ти пехотен Вологодски полкове. Издигането на върха на руското полково знаме означава, че един от главните опорни пунктове на турската отбрана е паднал.

Според описанието към 19:30 ч. на редута вече се веят руско и румънско знаме, а като трофеи са завзети пет оръдия и две турски знамена. Този момент се превръща в символ на бойното братство на съюзническите войски и съвместната победа над общия враг.

Карта Четворка Трефи илюстрира казашки разузнавателно-диверсионен отряд на бойна задача. Откъсването на Осман паша от външния свят е едно от ключовите условия на блокадата.

Изолацията на гарнизона на Плевен става възможна благодарение и на дръзките набези на руските казашки разезди, които прерязват телеграфните линии. Това лишава Осман паша от възможността оперативно да иска подкрепления, да координира действията с армията на Сюлейман паша и да получава заповеди от Истанбул.

Гарнизонът се озовава в информационна и логистична „глухота“, което го прави неспособен на дългосрочна съпротива.

Карта Петица Трефи илюстрира Летящия отряд на Скобелев. По време на обсадата на Плевен генералът активно използва тактиката на мобилни „летящи отряди“.

Неговите войници, поддържани от картечниците Гатлинг – един от първите в историята прототипи на картечници, наричани „Косите на смъртта“ – нанасят неочаквани удари по фланговете и тила на противника. Тези оръдия позволяват да се създава плътен заградителен огън на къси разстояния, потискайки вражеската пехота.

Скобелев, лично ръководещ боя, демонстрира чудеса на тактическа гъвкавост: разгръща войските, използвайки гънките на терена, и концентрира огъня върху ключовите точки на турската отбрана.

Боговете на войната – артилеристите – са изобразени на Шестица Трефи. Артилерията изиграва решаваща роля в блокадата и щурмовете на Плевен. По време на третия щурм, на 30 август, руските батареи водят непрекъснат огън по турските укрепления. В описанието на атаката на Скобелев срещу редута се казва, че той открива толкова унищожителен огън от оръдията, че от усиленото действие много от тях стават неизползваеми за бой.

Артилеристите проправят пътя на пехотата, разрушавайки редутите и нанасяйки на противника огромни загуби. Тяхната работа позволява на съюзниците в крайна сметка да разбият отбраната и да принудят гарнизона да капитулира.

Карта Седморка Трефи илюстрира самия генерал Скобелев в момент на атака.

Михаил Дмитриевич Скобелев (1843–1882) е най-ярката фигура на войната. Заради появлението си в боя на бял кон и в бяла униформа е наречен „Белия генерал“. По време на третия щурм на Плевен (30–31 август) той лично повежда войските си към редутите в южния сектор. Когато сабята му е счупена, а конят му убит, той продължава да ръководи атаката и успява да овладее редутите, но поради липса на подкрепа е принуден да отстъпи.

Тази неудача се обяснява с неприязънта към него от страна на главнокомандващия – великия княз Николай Николаевич – брат на императора. Скобелев обаче остава кумир на войниците и народен герой, за което по-късно е произведен в генерал-лейтенант за превземането на Ловеч.

Карта Осморка Трефи е посветена на подвига на майор Горталов, останал в редута след оттеглянето на своите подчинени.

Майор Фьодор Матвеевич Горталов (1839–1877) командва батальон на 61-ви пехотен Владимирски полк. На 30 август 1877 г. неговият батальон първи нахлува във вражеския редут, атакувайки през царевично поле под ураганен огън. Но по време на атаката част от войниците изостават и Горталов, оставяйки на свое място командир, тръгва да ги търси, за да събере всички сили за задържане на позицията. В това време случайно среща бързащия към редута Скобелев, който по погрешка го обвинява в малодушие. Горталов се връща в редута. След като командването не дава резерви, Скобелев заповядва на всички защитници да напуснат укреплението. Майор Горталов обаче отказва да изпълни заповедта и загива, прикривайки оттеглянето на войските. Вдигнат е от турците на ножове, но изпълнява дълга си до край, удържайки позицията. Неговият подвиг е пример за трагичната съдба на офицера, пожертвал себе си ради другарите си.

Карта Деветка Трефи илюстрира епизод, случил се по време на опита на османските войски да пробият обкръжението в края на блокадата. На 28 ноември (10 декември) 1877 г., когато гладният гарнизон на Осман паша предприема последен опит за пробив през река Вит, започва жестока ръкопашна схватка.

В този бой руският войник (по други данни – унтер-офицер) Егор Жданов в ръкопашния сблъсък отнема от турския знаменосец главното – зеленото знаме на Осман паша. Завземането на вражеското знаме, което символизира капитулацията и слома на духа на противниковата армия, се превръща в един от най-ярките епизоди на заключителната фаза на обсадата. Този трофей е предаден на командването като доказателство за победата.

На 28 ноември 1877 г. пробивът на Осман паша е отбит, а самият военачалник е тежко ранен в крака. Турската армия е разбита. Обезсиленият гарнизон на Плевен капитулира.

Тържествената церемония по предаването се състои на 10 декември. Осман Нури паша, ранен, но не сломен, тържествено в знак на капитулация предава сабята си на император Александър II (по други версии тя е връчена от името на турчина от генерал Ганецки). Царят, високо оценил мъжеството на своя противник, заповядва да върнат сабята на Осман паша, признавайки неговия героизъм и отдавайки почит на стойкостта на турския защитник. Тази церемония символизира рицарското отношение към врага, въпреки цялата кръвопролитност на войната. Осман Нури паша запазва не само живота си, но се завръща във Високата порта, където е посрещнат като герой.

В елементите на декора на рамката на българските и руските карти присъства медалът „В памет на Руско-турската война 1877–1878“. Това не е просто държавно отличие на Руската империя, а ключов символичен артефакт, обединяващ руските и българските участници в тази война.

Медалът е учреден с указ на император Александър II на 17 април 1878 г., след края на войната, и неговият рисунък е утвърден от императора на 14 септември същата година. Отличието има три класа, различаващи се по материала – от сребро, светъл бронз и тъмен бронз – което позволява да се разделят участниците според степента на тяхното участие в бойните действия.

Приложимостта на медала към българските войски е пряко закрепена в указа: със светло-бронзови и тъмно-бронзови медали са награждавани българските опълченци, както вземали пряко участие в сраженията, така и намирали се на театъра на войната. По този начин това отличие е общо за всички, които са се сражавали за освобождението на България.

Пиковият Поп олицетворява Негово Височество Князът на Румъния Карол I (1839–1914) – немски принц от династията Хоенцолерн-Зигмаринген, избран за княз на Румъния през 1866 г.

През 1877 г. Румъния, бидейки васал на Османската империя, се оказва пред труден избор. Карол I, прагматичен и далновиден политик, използва Руско-турския конфликт като шанс да получи пълна държавна независимост. През май 1877 г. той прокарва през парламента декларация за независимост и сключва военна конвенция с Русия. Лично оглавявайки румънските войски, той изиграва решаваща роля в обсадата на Плевен, особено при щурма на Гривишкия редут. Неговите войници тръгват в атака под румънското знаме и тяхната доблест убеждава Европа в боеспособността на новата национална армия.

Пиковата Дама е румънската Княгиня Елизавета (1843–1916) – по рождение принцеса фон Вид, съпруга на княз Карол I.

По време на войната за независимост на Румъния княгиня Елизавета не остава настрана. Както и руската императрица, тя се посвещава на организацията на медицинска помощ. Под неин патронаж са разгърнати военни болници, в които тя лично пристига, за да се грижи за ранените. Войниците я наричат „Майката на ранените“ (Mama Răniților). Нейната искрена загриженост и самоотверженост правят силно впечатление на съвременниците и укрепват моралния дух на армията. Тя се превръща в символ на хуманността и милосърдието в тази кръвопролитна война.

Пиковият Валет е Бригаден генерал Георгий Ангелеску (1839–1900) – един от най-талантливите и боеви румънски генерали във войната от 1877–1878 г. Командвайки 3-та дивизия, той се отличава в най-кръвопролитното сражение на обсадата на Плевен – превземането на Гривишкия редут №1. Ангелеску лично ръководи атаката, неговите войници тръгват на щикова атака под ураганен огън, понасяйки огромни загуби, но завземайки ключовата турска позиция.

Този подвиг се превръща в повратен момент в обсадата. Генералът проявява не само храброст, но и упорство в отбраната на завзетия редут, отразявайки яростните контраатаки на турците. Неговата тактическа грамотност и лична смелост го превръщат в един от главните герои на тази война за румънците.

На двойка пики е изобразено заседание на офицерите от щаба на румънската армия. Военното ръководство изиграва изключително важна организационна роля в обсадата на Плевен. Номиналното командване на съюзническите войски е поверено на княз Карол I, което се превръща в важен политически жест, подчертаващ суверенния статут на румънската армия. Фактическото оперативно ръководство обаче се осъществява от руския началник-щаб, генерал-лейтенант П.Д. Зотов. В щабните съвети участват и командващите дивизии, като генерал Александру Чернат, чиито войски блокират Плевен от западното направление. Щабната работа координира действията на 84-хилядната руско-румънска групировка, осигурявайки взаимодействието между частите и планирането на блокадните мероприятия. 

На тройка пики е изобразена леката румънска пехота – Доробанците, които представляват особен вид териториални войски. Те отбиват военна повинност, но по статут се отличават от редовната армия. В Руско-турската война от 1877–1878 г. Румъния изпраща 16 полка доробанци (по два батальона всеки) и някои от тях участват в бойните действия и се отличават под Плевен.

Доробанците съставляват костеня на отбраната на редица участъци, прикривайки позициите между Видин и Гривица. Тяхната доблест е отбелязана не само от румънското командване, но и от руски съвременници. Така един от очевидците описва как доробанците, намиращи се в окопите до румънската батарея, в критичен момент спасяват руския майор Квитка от турско преследване, спирайки противника с точен огън.

На четворка пики е изобразен румънският дунавски флот. Той осигурява ключовата логистична операция на цялата кампания – форсирането на Дунав от съюзническите войски. Преправането през реката, осъществено на 15 юни 1877 г., би било немислимо без участието на румънските речни съдове, които превозват войските, въоръжението и боеприпасите.

Впоследствие, по време на обсадата на Плевен, дунавският флот продължава да играе ролята на главна транспортна артерия, осигурявайки снабдяването на съюзническата армия и прехвърлянето на подкрепления, включително предислоцирането на румънските дивизии към Плевен. За участието в тези операции десетки хиляди руски войници и офицери са удостоени с румънския кръст „За преминаване на Дунав“. В памет на военните моряци е създадена пиковата Четворка.

На петица пики е изобразено знаме – символ на честта и духа на воинската част. В епохата на димните сражения, когато барутният дим застила бойното поле, а виковете на хиляди хора заглъхват в грохота на оръдията, ротното или полковото знаме изпълнява ролята на визуален котва за атакуващата пехота. То сочи посоката на удара, служи като сборен пункт за престрояване след атака и е физическото въплъщение на честта и духа на частта.

Загубата на знамето се смята за най-голям позор, а неговото завземане от противника – за висше проявление на доблест. Така по време на финалния бой за Плевен – на 10 декември 1877 г. – Егор Жданов в ръкопашна схватка отнема турското полково знаме, което се превръща в един от символите на победата. Знамето вдъхновява войниците да вървят напред, въпреки загубите.

На шестица пики са изобразени офицерите на румънската армия. В боевете за Плевен, особено при щурма на Гривишкия редут на 30 август 1877 г., офицерите на румънската армия проявяват изключителна храброст, често лично водейки войниците в атака. Един от тези примери е бъдещият генерал Михаил Черкез, който, командвайки 2-ра дивизия, лично ръководи действията на решаващия участък и в крайна сметка пръв влиза в Плевен след капитулацията.

Офицерският корпус, въпреки загубите, запазва способността да управлява войските в условията на жесток огън. Но и тук има трагични моменти: поради объркване с маршрутите, 4-та румънска дивизия под командването на полковник А. Ангелеску се заблуждава и пристига при Гривица едва на сутринта на 26 август, което демонстрира трудностите на управлението и в щабовете.

На седморка пики е изобразен моментът на схватката за Гривишкия редут. Както вече беше отбелязано, бойното знаме е имало изключителна важност и за двете страни в конфликта. По време на този кръвопролитен щурм на едно от ключовите укрепления на Плевен румънските стрелци (ванатори) се отличават не само с храброст, но и с конкретен боен успех.

Според документи, в хода на ръкопашната схватка за укрепленията румънските войници успяват да завземат османско полково знаме. Този факт, описан от очевидци като реален случай, има колосално морално значение. Завземането на вражеското знаме демонстрира превъзходство в боя и символично развенчава мита за недостъпността на турските позиции, вдъхновявайки съюзническите войски за по-нататъшни успехи.

На осморка пики е изобразена румънската артилерия. Тя се показва от най-добра страна по време на обсадата на Плевен. Според оценките на руските военни специалисти, тя действа достойно и с висок професионализъм. На 26 август 1877 г. 36 румънски оръдия откриват масиран огън по турските укрепления от разстояние 1000–1300 сажена, нанасяйки съществен щети на противника и проправяйки пътя на пехотата.

На един от участъците майор Фалкояну ръководи огъня на две далекобойни оръдия, изнесени на разстояние едва 800 м от турските позиции – рискована, но ефективна тактика. Съвместно с руските 9-фунтови батареи, румънската артилерия създава мощен огнев чук, който в крайна сметка разбива отбраната на Гривишкия редут №1, осигурявайки успеха на щурма за съюзническите сили.

На деветка пики са изобразени каларашите – „Червените хусари“ – румънските кавалеристи, които по своя статут и функции са близки до леката кавалерия. Това са териториални ирегулярни части. Те активно участват в обсадата на Плевен, изпълнявайки задачи по разузнаване, прикриване на фланговете и преследване на противника.

През август 1877 г. в състава на кавалерийския отряд на генерал Лашкарев, изпратен за обкръжаване на Плевен от левия бряг на река Вит, влиза и бригада рошиори (редовни румънски кавалеристи). В хода на боевете в края на август рошиорите заедно с руските улани отразяват атаките на турските черкези и арнаути, демонстрирайки стойкост и боеспособност. Те са сред онези, които затварят обръча на блокадата, и тяхното присъствие на бойното поле, както е описано в източниците, е важен елемент от общата отбранителна и настъпателна тактика на съюзниците.

На десетка пики са изобразени кавалерийските офицери. Те, като командирите на рошиорите, играят ключова роля в осигуряването на мобилността на войските и в решаващите маневри. Макар че кавалерията не може да щурмува укрепени редути в конен строй, нейното значение се състои в стремителните флангови удари, преследването на отстъпващия враг и, което е особено важно, в пресичането на пътищата за снабдяване. Именно кавалерийските разезди, водени от офицери, денонощно патрулират пътищата, не позволявайки на турците да получават подкрепления и продоволствие. Техните атаки, както е описано в историческите хроники, принуждават противника да отстъпва и способстват за пълното обкръжаване на Плевен. За героични действия и успешно изпълнение на поставените задачи, по-специално Михаил Черкез на 1 декември 1877 г. е произведен в генерал. 

Един от елементите на декора на цифровите пикови карти е румънският медал с два портрета. Това не е просто награда, а жив паметник на руско-румънското бойно братство. Отличието е издадено през 1907 г., по случай 30-годишнината от превземането на Гривишкия редут – ключовото събитие в обсадата на Плевен, където съюзническите войски постигат една от най-значимите си победи.

Официалното румънско наименование е Medalia „În amintirea luării Griviței și eliberării Bulgariei“ („Медал в памет на превземането на Гривица и освобождението на България“). Това отличие трябва да стане визуално потвърждение, че Румъния влиза във войната като равноправен съюзник, а не като васал, както и напомняне за жертвите, принесени на бойните полета.

На лицевата страна на медала са изобразени обърнати наляво профилни портрети в бюст на двама монарси: Александър II – император на Руската империя, и Карол I (през 1877 г. той носи титлата княз, но до 1907 г. вече е станал крал на Румъния).

На обратната страна на медала са разположени държавните гербове на Русия, Румъния и България, символизиращи триумвирата на победителите. Също така на реверса е разположен възпоменателен надпис, изпълнен на три езика – руски, румънски и български.

Бубновият Поп е Негово Величество Султан Абдул Хамид II (1842–1918) – глава на Османската империя, възкачил се на престола през 1876 г. Неговото управление започва с опит за реформи (приемане на конституция), но войната с Русия принуждава да се свият либералните преобразования и да се разчита на традиционните методи на управление на страната. Абдул Хамид II лично контролира хода на войната, назначава и сменя командващите, стремейки се да запази контрола над Балканите.

След успехите в началото на кампанията, през май 1877 г., той тържествено приема титлата „Гази“ (Победител), дарена му от шейх ул-исляма. Но поражението под Плевен и загубата на по-голямата част от европейските владения се превръщат за него в тежък удар. Именно той подписва позорния за Високата порта Санстефански договор, а след това отстъпва на европейските сили на Берлинския конгрес, поставяйки началото на залеза на империята.

Бубновата Дама е Башкадин Назикеда Кадън Ефенди (1848–1895) – абхазка княгиня по произход, старша (главна) съпруга на султан Абдул Хамид II. В харемната йерархия нейното влияние е огромно.

Тя е най-близкият съветник на султана по много въпроси, включително назначенията на придворни длъжности. Назикеда се радва на голямо уважение заради своя ум, такт и „изтънчени маниери“ – именно така се превежда името ѝ, дадено ѝ в двора (Nâzikedâ – „притежаваща деликатен нрав“). Жената е майка на най-възрастната дъщеря на султана, Улвие султан.

За разлика от европейските кралици, тя няма титлата „Нейно Величество“ и политическата ѝ роля е ограничена до стените на двореца, но зад кулисите на династията нейното влияние е значително.

Бубновият Валет е самият Гази Осман Нури паша (1832–1900) – виден османски военачалник, маршал (мушир), национален герой на Турция, известен като „Лъвът на Плевен“.

През юли 1877 г. той извършва блестящ марш-маньовър от Видин, успявайки да заеме и укрепи Плевен буквално един ден преди пристигането на руските войски. Неговият талант да се защитава е феноменален: той отразява три кръвопролитни щурма, нанасяйки на съюзните руско-румънски войски огромни загуби (над 20 хил. души) и принуждавайки ги да преминат към блокада.

Пет месеца неговата армия сковава главните сили на противника, демонстрирайки чудеса на издръжливост, докато гладът и болестите не сломяват гарнизона. В края на ноември 1877 г. Осман паша предприема последен, отчаян опит за пробив, лично оглавявайки войските, ранен е в крака, но се предава едва след като армията му е разбита. За тази невероятна отбрана султанът му дарува титлата „Гази“ – Победител, която той носи с чест до края на живота си.

Двойка Бубен е илюстрирана с войн Башибузук, което в буквален превод означава „сорвиглава“. Те представляват ирегулярна, тоест неподчиняваща се на строга военна дисциплина, лека пехота. Тези отряди се набират от представители на воинствени племена на империята, основно от Мала Азия и Албания, и са известни със своята свирепост.

Те не получават заплата и се издържат за сметка на грабежи, което ги прави изключително жестоки спрямо мирното население. Но като ирегулярна войска, тяхната бойна стойност в сблъсъците с редовна армия е ниска. Източниците отбелязват, че Осман паша, стремейки се да запази продоволствието за редовните части, активно изпраща башибузуците от обсадения Плевен като „излишни усти“. Тяхната роля в самата обсада е по-скоро спомагателна и свързана с терора на окупираните територии, а не с отбраната на укрепленията.

Конните отряди на башибузуците изпълняват функциите на мобилна, но ирегулярна кавалерия. Основните им задачи са разузнаване, набези в тила на противника, преследване на отстъпващите и, което е особено важно, охрана на пътищата за снабдяване.

В контекста на обсадата на Плевен, където осигуряването на гарнизона се превръща в ключов проблем, такива мобилни отряди могат да се използват за съпровождане на транспортите с продоволствие. Известно е, че Осман паша разчита на конните отряди за поддържане на връзка с външния свят, докато блокадата не става абсолютна. Но както и пешите, конните башибузуци са ненадеждни и често напускат позициите си поради глад и тежки условия, което принуждава Осман паша да изгони повечето от тях от града през септември.

Тръбачите в османската армия, както и във всяка друга редовна армия от онова време, изпълняват критически важна функция за управление на войските в боя. В грохота на сражението гласът на командира не се чува, затова сигналите на тръбата служат като основно средство за предаване на заповеди – от строяване и марш до сигнали за атака и отстъпление.

В условията на обсада, когато войските са разпръснати по сложна система от редути и окопи, ролята на тръбачите нараства. Техните сигнали координират придвижването на резервите, обозначават началото и края на артилерийската канонада и служат като един вид „глас“ на командира, поддържайки връзка между различните участъци на отбраната. Това е трудна и опасна работа, тъй като тръбачите често се намират на предната линия и са забележима мишена за вражеските снайперисти.

Османският офицерски корпус във войната от 1877–1878 г. е нееднороден. Част от офицерите получават съвременно европейско военно образование, добре познават тактиката и могат грамотно да ръководят подразделенията. Другата част – особено в ирегулярните подразделения или издигнатите от низините – често са неграмотни и действат по навик, на храброст, което води до огромни и неоправдани загуби.

В условията на ожесточената отбрана на Плевен, където руските и румънските атаки следват една след друга, ролята на офицерите става решаваща. Недостигът на грамотни командири се усеща остро и именно на такива офицери като Осман паша или бригадния генерал Ахмет Хивзи (който за успешен пробив с продоволствие е произведен в ферик) се възлага надежда за удържане на позициите.

Ролята на османската кавалерия при обсадата на Плевен е парадоксална. Отначало тя е важен мобилен резерв. Но когато Тотлебен затваря обръча на блокадата, кавалерията се оказва „заключена“ в града, където нейното основно предимство – мобилността – е сведено до нула.

В условията на тотален глад, обхванал гарнизона към края на обсадата, кавалерийските коне престават да бъдат бойна сила и се превръщат в източник на храна. Източниците свидетелстват, че до началото на декември 1877 г. продоволствените запаси напълно се изчерпват и защитниците на Плевен, включително дори отборните части (низам), са принудени да ядат конско месо. Отбраната пропада, но опитът за пробив на Осман паша на 28 ноември, когато кавалерията предприема последен опит да излезе от обкръжението, завинаги остава в историята като пример за воинска доблест.

Десетка Бубен завършва поредицата от карти – Османската артилерия изиграва ключова, ако не и решаваща роля в отбраната на Плевен. Грамотно построените редути (например Араб Табия, кръстен на артилерийския офицер) са оборудвани с мощни оръдия, които нанасят огромни щети на настъпващите руски и румънски войски. Турските канонари, често с чуждестранни (немски и британски) съветници, стрелят изключително точно и активно маневрират с оръдията на бойното поле.

В едно от описанията се посочва, че за усилване на огъня турците изнасят оръдията на открити позиции, водят огън, а след това ги оттеглят обратно на ръце, ставайки неуязвими за ответния огън. Артилерията в съчетание с укрепленията превръща Плевен в „крепост-таралеж“. Още след войната за вдъхновение на патриотите се използват героични образи, като литературният артилерист Бехич бей – символ на стойкостта и идеалния воин.

Ъглов елемент на декора на цифровите бубнови карти е Османският медал – ключов символ на героичната, но трагична отбрана на Плевен в османската военна история. Той е учреден от султан Абдул Хамид II специално за награждаване на защитниците на града.

Официалното наименование на медала е Plevne Muhârebesi Madalyası (в превод от османски: „Медал на Плевенската битка“). Учреден е през 1878 г. (1294 г. по ислямския календар) за награждаване на всички османски войници и офицери, участвали в героичната отбрана на града от 20 юли до 10 декември 1877 г. Общо, според някои данни, са изсечени 15 581 екземпляра от този медал. Награждаването се извършва в единствен клас – от сребро.

На лицевата страна на медала е изобразен главният символ на султанската власт и османската държавност – туграта (монограмен венец) на султан Абдул Хамид II. В изящната арабска вис на туграта е гравиран надписът: Abdülhamîd Hân Bin Abdülmecîd El-Muzaffer Dâ'imâ-El-Gâzî („Султан Абдул Хамид хан, син на Абдул Меджид, Винаги Победоносен, Гази“), както и датата „1294“ (1878 г.). Самата тугра е обрамчена с венец от лаврови листа, който традиционно символизира победата и славата.

В ролята на черния Джокер се явява самият канцлер на Германия Ото фон Бисмарк.

Тази дива карта сама „размесва колодата“, оставайки в сянка. Той не взема участие във войната, но става главният арбитър, определил нейния политически изход. Целта на Германия не е отслабването на Русия – тя остава нужна като противовес на Франция. Но при това Бисмарк не иска да се кара с Англия и Австрия. Неговата главна цел е да запази мира в континентална Европа и да осигури доминиращото положение на своята страна, излизайки в ролята на „честен брокер“.

Бисмарк също така „подставя рамо“ на Австро-Унгария, но прави това не от приятелство, а от стратегическа сметка. Той разбира, че Германия има нужда от съюзник, за да сдържа Русия, и Австрия е идеалният кандидат. На Берлинския конгрес германецът поема ролята на председател и, макар да декларира неутралитет, по всички ключови въпроси подкрепя именно Австрия и Англия, принуждавайки Русия да прави отстъпки. В крайна сметка Босна и Херцеговина преминават под контрола на Австро-Унгария и това решение е до голяма степен подготвено от позицията на Бисмарк.